Една отчаяна жена: Мамо, остави ме да живея. Съсипа ми детството, отне ми вярата в мъжете, стига, пощади ме

Цял живот изпитвах вина, че заради мен майка ми се е лишила от личен живот. Веднъж в пристъп на отчаяние й изкрещях, че би било най-добре, ако не беше ме раждала и щом съм толкова лоша – да ме остави в дом за изоставени деца. Тази жена разруши живота ми. Съсипа го от корен. Майка ми ме е родила, малко преди да завърши университета. Така и не разбрах кой е баща ми, но от историите, които тя ми разказваше за него, научих, че е безделник и нехранимайко. Впрочем разказите винаги завършваха по един и същ начин: той я изоставил, защото е подлец.

Не знам, може би наистина е бил подлец, а може би съм просто плод на мимолетна студентска любов, с лош край.
Възпитаха ме мама и баба, но ме възпитаха така, че през цялото ми детство изпитвах вина, че заради мен майка ми няма личен живот. Вместо да се грижи за собственото си благополучие, тя е била принудена да работи, за да има с какво да ме храни, облича и изучи. Веднъж в пристъп на отчаяние и гняв й изкрещях, че би било най-добре, ако не беше ме раждала и щом съм толкова лоша – да ме остави в дом за изоставени деца. Седмица след това баба ми умря. Мама каза, че аз съм виновна. Толкова ме заболя при мисълта, че убих баба с думите си, че ми се прищя аз също да съм мъртва.

Бях на дванадесет години и се чувствах като убиец.
Оттогава никога не съм си позволявала да противореча на майка си или да й да възразявам. Много се страхувах, че и тя ще умре като баба. Една вечер мама ме прегърна и тихо ми прошепна в ухото:
– Нали двете с теб ще живеем цял живот заедно, а когато остарея, ти ще се грижиш за мен?
И отново започна да разказва за баща ми. За другите жени, за приятелките си, които бяха изоставени от мъжете си.
– Никога няма да срещнеш достоен мъж! – повтаряше тя – Всички са лъжци и измамници.

Израснах с това убеждение. Отбягвах всички мъже в обкръжението си. Но никой не може да избяга от съдбата си и един ден срещнах любовта в лицето на приятен младеж. Два месеца се срещахме тайно, а после събрах смелост и реших да го запозная с майка си. Но вечерта преди срещата, внезапно тя се разболя и се наложи спешно да повикам линейка. Два дни по-късно отново се почувства зле и пак извиках линейка. Преминахме през всякакви прегледи и изследвания, но кардиолозите не откриха причината за внезапната й болест. И тогава осъзнах истината – мама се е разболяла от притеснение за мен. След няколко дни напуснах приятеля си…

Из въздуха се носеше неприятната миризма на лекарства. Бях на двадесет години и ужасно се страхувах, че майка ми ще умре като баба. Зарекох се никога да не допусна мъж до себе си и да направя всичко възможно, за да бъде тя щастлива. Няколко години по-късно, съвсем неочаквано, майка ми се омъжи. Разбрах за брака й, когато той беше вече факт. От леля научих, че с този мъж са имали връзка от дълго време, но тогава е бил женен, а сега е овдовял. В края на разговора ни леля допълни, че баба е починала от белодробен тромбоемболизъм.

От пет години майка ми и съпругът й живеят в чужбина. Понякога ми звъни и с плачлив глас ме пита:
– Ако той ме напусне, ти нали ще си винаги до мен?
Господи, мамо, остави ме да живея. Ти ми съсипа детството, накара ме да вярвам, че съм убийца, отне ми вярата в мъжете… пощади ме – остави ме да живея.

Източник: Лична драма